полетът на костенурката

Това, което наричаме образование, Марк Твен дели на schooling (днес по-често наричано training и обучение) и education (образование). Обучението (schooling / training) те подготвя за служител във вече съществуващ и утвърден тип организации, където да практикуваш вече съществуваща и утвърдена професия, да изпълняваш нечий замисъл. Баш-образованието (education) те подготвя да създаваш от нищото и да утвърждаваш – сам или в сътрудничество с равнопоставени.

Съществуващите и утвърдени организации, обаче, не са вкаменени и неизменни. Те (най-вече стопанските) непрекъснато говорят за промени и ги практикуват – в противен случай не бихме виждали в книжарниците толкова много книги на “Класика и Стил” и “Harvard Business School”, чиито заглавия да съдържат думите “промяна” и “иновация”.

Това означава, че в тези организации работят хора, за които не можем да кажем, че практикуват само съществуващи професии. Там има такива, които замислят и управляват промените или поне улавят промените извън организацията и я хармонизират с тях.

Ако организацията е малка и не многоетажно-йерархична, промените се случват бързо и не само засягат всички служители, но често самите служители са активни участници в осъществяването й, а дори и инициирането й.

Ако организацията е голяма и многоетажно йерархична, промените по-често започват отгоре, а от служителите, които не участвят в замислянето на промяната се изисква да се приспособят към нея.

Ако работиш сам, се налага сам да усещаш тенденциите и да инициираш и осъществяваш промените.

Ето още един мой текст, който би било добре да прочетеш във връзка с темата.

Философският въпрос ЗАЩО организациите се променят, а оттам прагматичният вътпрос какво се случва с тези, които не го правят, ще оставим за друг път. Сега само обобощавам, че непрекъснатата промяна е факт и ще се върна на нашата тема: образованието.

Очевидно е, че щом почти всички участници в организации или работещи сами не остават незасегнати от промените, то на тях са им нужни знания и (най-вече) умения, свързани с управлението на промените – всички трябва да умеят да се приспособяват, а на някои ще им е нужно да могат да творят.

Проблемът, обаче, идва с обучението (schooling, training). Този образователен подход превръща обучаваните в продукти, които в определен момент са нужни на организациите – или както някои казват “винтчета и гайки в голямата машина”.

Институциите, които предлагат обучение, би следвало да са в крак с промените, че дори и да ги изпреварват, за да подготвят навреме нужните на организациите кадри (ЕС обяви това за приоритет). В действителност, обаче, повечето от тях се променят твърде бавно, и година след година изкарват на пазара демодирани продукти.

Въпросът е дали тези продукти подлежат на промяна. Голяма част от тях не подлежат, защото не искат. Те са избрали обучението с цел след завършването му да не им се налага да учат повече. Начинът по който повечето обучителни институции се позиционират, често подхранва илюзиите за стабилност, неизменност и сигурност – един вид обещание, че ще вземеш занаят и оттам нататък няма да си губиш времето с учене, а ще правиш пари.

Ироничното е че ако светът се променя, а ти не, просто си оставаш като закъсала кола на магистралата, а с всеки изминат ден покрай теб профучават все по-нови модели.

Докато описвах обучението, у читателите вероятно се създаде впечатлението, че описвам някой техникум (професионална гимназия). Всъшност по този начин бих могла да опиша повечето университети. Някои от тях са се окопали добре зад престижните си имена, които още повече засилват илюзията за стабилност. В същото време много от тях се позиционират като предлагащи модерно обучение, което ще постави обучаваните на гребена на вълната. Ще ги постави – дръжки! Вълната се разбива и идва нова, тогава каква е ползата от това да те поставят на който и да е гребен?

Не е ли по-добре да се научиш сам да се прехвърляш от вълна на вълна, че дори и да създаваш вълни? Но как да го направиш и кой да ти помогне? Струва ли си да учиш в университет за тази цел?

Защо да не си струва? Освен че някои професии няма как да бъдат практикувани без университетска диплома (хирург, архитект), университетът (не всеки) може да ти предостави скъпи материални ресурси като лаборатории, които не можеш да си позволиш да притежаваш у дома като Декстър. Освен това, университетът събира на едно място хора, които наистина искат да учат и имат време да го правят. Така че университетът все още си струва. И все пак, от изброените дотук, единственият уникален прерогатив на университета остава издаването на дипломи, а много хора днес се справят чудесно и без тях.

Тогава защо да не превърнем университета в седалище на акредитираща институция, която да проверява знания и умения и да издава сертификати, щом светът продължава да се нуждае от тях? Защото университетът може да бъде много повече от това, защото той е създаден да бъде друго. Хартийките са по-късно развитие. Не знам кога точно са придобили важност, но за някои от най-образованите хора, те никога не са имали значение. Не знам дали Сократ и имал диплома, дали някой се е интересувал от “кетапа”, който Константин Кирил Философ е получил от Магнаурската школа. Дали Александър Македонски е държал SAT, за да покаже, че домашният му учител Аристотел е свършил някаква работа?

Университетът може да се върне към изначалната си философия – да помага на възпитаниците си да израстват като влюбени в знанието и умеещи да учат. Тъй като никой не може да предвиди какво ще е нужно да се знае след 20 години, няма и как да го преподаде, така че не е нужно да се преструва че може.

Разбира се, университетът не следва да се откаже от преподаване на откритото до този момент, но важното е да не го преподава като неизменни истини, а да кани възпитаниците си на дебат с признатите авторитети. Това предполага четене и дискутиране на трудовете им, а не зазубряне на професорските интерпретации. Професорите следва да бъдат равнопоставени на студентите интерпретатори.

Когато от професорите се свлече тежестта на преподаването на догми, те ще се почувстват свободни да творят. Точно така ще се чувстват и студентите, когато се избавят от задължениет да зубрят свещените книги.

Ето как отдавна покойните учени, действащите професори и студентите ще седнат заедно на кръглата маса.

След няколко години, след като хвърлят във въздуха шапките и стиснат под мишница дипломите, студентите ще се разпръснат по света, смирени, че не знаят всичко, вдъхновени, че ги очаква откривателско приключение, и уверени, че ще откриват сами части от неоткритото, че ще създават още несъществуващи неща, че по света има още много подобни на тях, с които могат да работят заедно.

А нуждата от обучителни (training, schooling) програми няма да отпадне, но те ще бъдат поставени на подобаващото им място – като нещо допълнително, което ни е нужно от време на време, когато се оказва, че за момента е по-ефективно от самообучението. Университетът ще продължи да предлага и такива програми, но те не следва да изместват основната му функция – да създава универсални творци.

P. S. Друг път ще пиша за това как да се образоваме без да следваме за диплома в университет и за какво друго освен за изкарване на пари ни подготвя университетът.

Гласувай, за да съм напред в класацията.

Винаги когато чета роман, виждам и усещам местата, но когато чета роман на Айрис, чувствам, че това са МОИТЕ места. Живяла съм в Лондон не повече от месец и съм видяла съвсем малка част от него, и макар че не съм била на местата, които Айрис описва или не съм забелязала че съм била, винаги съм се чувствала у дома във всяка нейна книга, независимо в кое десетилетие на 20 век е писана, независимо дали част от действието се случва извън Лондон. Още по-странното е, че се чувствам по същия начин когато чета нейни биографии, така че вече съм живяла почти 90 години с Айрис.

Може да греша, но мисля, че Айрис е във всеки от героите, мъже и жени, независимо от сексуалната им ориентация, с изключение на демоничните мъжки фигури, в които виждам някои от нейните мъже – със сигурност Елиас Канети и съпругът й Джон Бейли. Те се издават сами – със спомените си за Айрис, с цялата болка и ненавист, която са събрали и проектират върху нея.

Мисля, че Айрис е писала романите си като форма на самолечение, самозащита и себеизследване. Мисля, че точно писането й е помогнало да се запази като очарователно и абсолютно lovable човешко същество, дори през годините, в които е потъвала в себе си през Алцхаймер, до последния си дъх.

Много пъти ми е било болно за Айрис, и по някое време съм мислела с тъга, че съм успяла да стигна до повече щастие в себе си, отколкото тя е успяла. Сега не съм сигурна. Все повече ми се струва, че Айрис е оставила послания за щастливите си прозрения по особено subtle начин в романите си. Може би затова те са 25, а философските й работи са само 4. Не съм чела още 11 от романите й, и нито едно от философските съчинения. Чак днес се сетих, че бих могла да погледна заглавията. И виждам, че поне 3 от 4 искам да прочета със сигурност. Малко съм смутена да осъзная, че май не съм я вземала насериозно като философ и преподавател, точно като в случаите, от които се възмущавам тук.

Засега изобщо не мога да си представя за какво е говорила на лекциите си и какво ли е било да отидеш в кабинета на своя tutor Айрис за седмичния си разговор. Ако се бях родила петдесетина години по-рано и бях станала чистачка в Оксфорд, може би щях да работя тихо и внимателно пред вратата й.

До какви изводи стигат хората не ми е кой знае колко интересно. По-интересно ми е по какъв начин го правят.

Понякога хората смятат, че са единодушни, но всъщност са стигнали до едно и също вярване, следвайки различни методи и различна “логика”.

Понякога се убиват да спорят, без да подозират, че всъщност са съгласни.

Понякога това ми е забавно, друг път досадно, трети път фрустриращо, а четвърти път ми е все тая.

Чета “The Bell”, роман на Айрис, в който се разказва за една малка християнска комуна. В една глава се цитира текст, който една от комунарките чете пред останалите – за кого ще има и за кого няма да има милост, кой ще отиде в Ада и кой в Рая и пр. Ето това е пример за ниските нива на религиозността. Те се срещат във всяка деноминация под една или друга форма и са присъщи за голяма част от религиозните хора. Когато си описвам в текстове като този, някои хора настръхват, понеже смятат, че се гавря с религията и религиозните.

Когато се опитвам да покажа че религията може да има високи нива, и то всяка от известните ми големи религии (а, предполагам и неизвестните за мен), например в текстове като този и този, настръхват откровените противници на конкретна религия (най-често на исляма), страхуващите се от “сектанска” зараза (особено майки), както и твърдите фенове на науката – да речем като пиша текстове като този.

Не знам какво е Бог, но не вярвам, че е личност. Това, в което вярвам е, че светът се движи според фундаментални вечни закони, а освен това еволюира по отношение на формите си. Аз искам да проумея тези закони и да живея в хармония с тях. Мисля, че точно това е имал предвид Айнщайн, когато е казал, че иска да узнае мислите на Бог и че останалото са подробности.

Мисля, че има много начини да се изследват “мислите на Бог” – един от тях е религията, друг е науката, а има и още. Мисля, че хората, които търсят отговори на въпроси, независимо колко профански биха могли да изглеждат, всъщност са обединени от един стремеж – да се научат да живеят, да бъдат щастливи. Разбира се, повечето хора изобщо не осъзнават тази потребност, а някои дори гледат с презрение на желанието да бъдеш щастлив.

Тъй като наистина много искам да разбирам законите по които се движи Вселената и да бъда щастлива, не мога да си позволя да отхвърля който и да е метод на познание. Ако го направя, бих била като майстор, който изхвърля от чантата си някои инструменти, убеден, че са безполезни и винаги ще бъдат.

Когато се обвързваме с едно или друго убеждение /светоглед, ние всъщност вярваме, вярваме, вярваме, че религията или науката не струват или са върхът, вярваме, че има или няма Дядо Боже – все неща, които или няма как да разберем съвсем или още не сме пораснали достатъчно за да го направим.

Нито вярвам, нито не вярвам, че е възможно да узная мислите на Бог / природните закони – може да е възможно, а може и да не е. Това, в което вярвам е, че има вероятност утре да науча повече от днес. Е, да, това може да е вграден трик на ума, но пък ми харесва да се чувствам така.

Повтарям отново кредото си:

Вярвам във вероятността да науча нещо ново и във вероятността това да ме направи по-щастлива. Нямам никакви доказателства, освен начина по който съм се чувствала досега. Щом нямам доказателства, но имам вяра, значи съм религиозна. А деноминациите нямат значение за мен, така че ако искате (не е задължително), можете да си спестите опитите да ме покръстите в анти-ислям (на никого ли не е хрумвало, че може да съм мюсюлманка, btw?) или да ме обявите за враг на науката.

Не съм ничий враг – дори на невежеството. Под всяко невежество просто спи семето на познанието.

Ще ми се да гласуваш за мен, за да съм нагоре в класацията.

Понякога казвам, че след няколко години може да стана (будистка) монахиня. Обикновено не ме вземат насериозно (както е видно от вдъхновената от мен поезия) или ми казват, че няма да издържа в усамотение. Истината е, че на усамотение издържам, но се страхувам, че монашеският живот би могъл сериозно да попречи на усамотението ми. Понякога казвам, че бих живяла в кибуц, но съм сигурна, че и там няма да бъда оставена на мира.

Ироничното е, че точно в такива общности човек е най-малко сам. Точно в такива общности той е притиснат да спазва куп правила, които ми изглеждат доста произволни: ако общността се светска или немонашеско-религиозна, тя кове в движение своите правила (ако е млада), т.е. правилата се определят или авторитарно или демократично, но не в смисъла, в който аз разбирам демокрацията – като плурализъм, като толерантност към всеки и всичко, което не сее омраза и не си поставя за цел да наранява, а не господство на мнозинството над малцинствата. Ако е религиозна, правилата са дадени отдавна и непроменими.

Може би смятате, че човек би бил свободен в хипи-комуна? Ъммм … дали наистина би бил третиран толерантно ако си позволи да сподели, че намира известен смисъл в либертарианството, да речем, или че намира секса между мъже за неестетичен?
Когато бях в гимназията, мечтаех някой ден да живея в една къща с приятелите си. Малко по-късно, когато в къщата започнаха да се навъртат твърде много приятели, просто се махнах. И да, всички изглеждаха красиво единодушни в преценките си за тази и други мои постъпки. След известно време, в една от следващите ми къщи отново се оформи общност, на което сложих кръст с голямо парти по случай 25 годишнината си. Оттогава насам се придвижвам към все по-уединен живот.

Не че не продължавам да констелирам някакви мини общности, не че не допускам дората до себе си, но се старая да не допринасям за образуването на задушаващи общества, в които от един момент нататък никой не може да се приближава до себе си без останалите да се почувстват предадени.

Убедена съм, че всички сме свързани по начина, по който го формулира Мартин Лутър Кинг – в една мрежа от взаимозависимост, от която не можем да избягаме, че идеалът на капиталистическия индивидуализъм е илюзия. В същото време не вярвам и в комунистическите общества, чийто тоталитаризъм прави индивидуацията невъзможна. Да живееш според “всяка коза за свой крак” е толкова отблъскващо, колкото и да живееш в общество, в което всички се наричат братя или другари. Вярвам в общност, която е отвъд двете – свят, в който всеки смирено осъзнава зависимостта си от всички останали и приема отговорността си към тях, но е свободен да бъде себе си. Този свят се управлява от толерантност и уважение към всички, включително към себе си, а не от политическа коректност. В този свят не се чувстваш предател, когато отидеш на риба с един приятел, вместо да отидеш на пикник с всички, а следващият уикенд, същият този приятел не ти се обажда, понеже е решил да пие бира с някой друг.

И не че аз не бих понесла манастира такъв какъвто е. Боя се, че манастирът не би понесъл мен.

гласувай, за да съм напред в класацията

Възклицанието “Oops!” произлиза от Хасковското “Оп!” или “Оппа!”, което си разменяме вместо “Извинете!” или “Съжалявам!” когато се блъснем в непознат. Пример:

Моя позната върви по тротоара, без да подозира, че след малко една кола ще я връхлети и събори точно там, а шофьорката ще възкликне “Оп!”.

Ако си фен на културното многообразие, гласувай за мен.

Преди няколко години един приятел се върна от командировка. Едно от местата, в които беше нощувал, беше вила, в чийто двор било написано загадъчното име Wittgenstein. По една случайност малко преди това бях прочела донякъде “Ръженът на Витгенщайн”, и така успях да отбележа червена точка, благодарение на факта, че човекът още не се беше добрал до Google.

Вчера набързо прочетох “Платон и птицечовкат влизат в бара …” (Plato and a Platypus walk into a bar), първо, защото Любо от “Пингвините” ми спомена възторжено за нея, и второ, защото тъкмо бях прехвърлила книга с претенциозното заглавие “Философията и структурата на модерността”.

Когато преди няколко месеца купувах “Платон и птицечовката”, знаех, че е лек курс по философия, който може да се хареса на децата, но чак пък да привлече Любо, който занулява заявките за всяко купено от мен заглавие, убеден, че никой друг няма да клъвне. Сега съм изправена пред философския въпрос дали Любо е прочел само вицовете или също така и обясненията които илюстрират. Ако е прочел всичко, то сега вече знае що е метафизика, логика, епистемология, етика, философия на религията, екзистенциализъм и пр., а аз знам, че продължавам да бъркам индукцията с дедукция, така че си отбелязах да помисля върху тях (да, знам че съм тъпа и няма да направя научна кариера, както любезно ми обясни в специално пространно писмо един непознат почитател на женската красота).

Точно защото съм тъпа, прочетох цялата “Платон и птицечовката”, но само прехвърлих “Философията и структурата на модерността” и си записах няколко теории, с които да блесна по-късно – обикновено използвам книгите от бг автори, за да прегледам библиографията, особено след като се убедя, че са неприятни за четене. Но сега, след като в последните дни прочетох три книги по философия, имам проблясък и може би вече няма да купувам гореспоменатите книги, а ще правя справката на крак в книжарницата и ще спестя пари и библиотечна площ, както и гузното чувство, че съм платила за книга, която не бих препоръчала никога на никого.

Разбрах също, че винаги съм умеела да пиша леко и ясно като възпитаник на Харвард и Оксфорд, но никога няма да се науча да пиша тромаво, неясно и претенциозно като български интелектуалец. Може би точно затова продължавам да работя като учителка – също като Витгенщайн, който с труда си “Tractatus Logico-Philosophicus” решил, че е доказал, че всички философски твърдения са безсмислени (вкл. неговите собствени) и станал начален учител. След няколко години, обаче, се върнал към философията с нова концепция за целта й – терапия. Хахахаха! Отдавна съм преоткрила топлата вода и смятам, че това е истинската полза от философията – тя те учи как да бъдеш щастлив. Това, че те учи да мислиш по-ефективно е страничен ефект. И така, Витгенщайн станал професор в Оксфорд, където, както вече знаеш, искам да работя като чистачка.

Понеже стигна дотук, ще те възнаградя с един виц от книгата:

Шеймъс се кани да отиде за пръв път на среша с момиче и иска съвет от брат си, който е голям сваляч.

“Посъветвай ме за какво да говоря.”

“Ето каква е тайната,” обяснява брат му. “Ирландските момичета обичат да говорят за три неща – ядене, семейство и философия. Ако попиташ момичето какво обича да яде, показваш, че се интересуваш от него. Ако го попиташ за семейството му, показваш, че намеренията ти са почтени. Ако говориш за философия, показваш, че цениш интелекта му.”

“Много ти благодаря.”, казва Шеймъс. “Ядене, семейство, философия. Ще се оправя.”

Шеймъс отива на срещата и първите му думи са:

“Обичаш ли зеле?”

“Не”, отговаря учудено момичето.

“Имаш ли брат?”, пита Шеймъс.

“Не.”

“Е, ако имаше брат, той дали щеше да обича зеле?”

Ако ти харесва вица, гласувай за мен.

Обичам имам баялдъ повече от всичко на света, но до днес съм изяла много по-малко от тази манна, отколкото ми се е искало, защото:

Майка ми ми е внушила, че единственият начин да се приготви е бавен и трудоемък. От нея знам, че името на манджата идва от историята за имама, който толкова много я харесал, че аха да умре от преяждане, пък и му втръснало да яде. Аз, обаче, израснах с представата, че по-скоро готвачът е тоя, който баялдисва, докато сготви това чудо: майка ми има досадния навик да осолява патладжаните и да ги оставя да отделят “отровата си” в наклонена тава, а освен това пържи всички участващи зеленчуци като следваща стъпка. Така прекарва цял ден край котлона в летните горещини. Предполагам, че някои заменят предварителното пържене с предварително печене, но пак си е досада.

Рядко намирам добри консерви. Попадала съм на сравнително добри бурканчета, но или забравям кои са добрите, или не мога да ги открия следващия път, което помага да ги забравя.

Идва ми тежичко ако зеленчуците са пържени. Твърде възможно е имамът да е пострадал от прекалено много мазнина.

Вчера направих скромен технологичен и психологически пробив.

Отдавна съм прозряла, че патладжаните са си ОК и без отцеждане, но споменът за първия ми (и единствен до вчера) опит за приготвяне на имам баялдъ, датиращ отпреди 16 години ме травмираше до вчера – готвих буквално цял следобед, за да дойде някаква банда гости и да омете произведението ми за минути.

Ето защо днес реших да сложа всичко в йенска тенджера във фурната и да си чета книжка в другата стая (за разлика от Стоян, който бае над това, което готви от началото до края, защото това поведение отговаря на представите му за добро готвачество). Имам чувството, че в глинен съд резултатите ще са още по-добри и ще премина към готвене в такъв, след като си изясня колко време и при каква температура да задушавам.

Не нарязах предварително всички зеленчуци, за да не се окажат повече отколкото побира тенджерата (както се случи с нещастните 8 тиквички, които изхвърлих онзи ден … понеже се получи нещо ужасно, де). И така, редих нарязани на кръгчета патладжани, тиквички и чушки и едро накълцани лук и чесън (чесънът е супер на цели скилидки, така че нямам обяснение защо го накълцах). След изреждането на пластове патладжан- лук-тиквичка-чушка-чесън, поръсвах със сол, черен пипер и канела. Ако вярвах, че днес няма да ме мързи да отида до пазара, щях да сложа и кръгчета домат, но си го оставих за салата. Вместо това размих малко доматено пюре в малко вода и полях. Водата бива да покрива не повече от един пръст, понеже зеленчуците си пускат доста течност и трябва да чакаш доста, за да изври (на мен след около 2 часа ми писна). Забравих да спомена, че с мазнината (зехтин) символично намазах дъното на тенджерата в самото начало, и така на имама ще му остане място за десерт (да речем моцарела с боровинково сладко), както и за натрошени (в дървено хаванче) орехи, с които си поръсих готовата порция (това е вместо мазнина, така че зехтинът май беше излишен). Можех да накълцам и пресен магданоз върху орехите, но забравих. Гарнирах с твърдо козе сирене на Лакрима. Доста приляга на кисело-сладко и леко горчиво-лютивия вкус. Изядох цялото съдържание (2 патладжана, 4 миниатюрни тиквички, 2 големи глави лук, 1 голяма глава чесън, 4 прилично големи зелени чушки, 100 мл размито във вода пюре, сол, черен пипер, канела) на три пъти (Стоян не яде зеленчуци).

Изводите:

- не е по-малко вкусно от пърженото

- трябва да се разбере на каква температура да се пече и колко време, за да изври водата, но да не загори

- ще прилагам отново отказа от предварително накълцване, докато не запомня колко количество се побира в теджерата

Ако не се страхувате от напълняване, можете да ядете с хляб. Препоръчвам Бонус в зелена опаковка (трите дълги филии). Предполагам, че бял препечен също ще стои добре. Може и малко маслинки. Напитка? Вероятно ще му приляга айрян.

Бон баялдъ!

Ако оцелееш след като изпробваш рецептата, , гласувай за мен.

Изследва произхода и развитието на някои съвременни мисловни догми. С помощта не само на логиката, но и на математиката, биологията, генетиката, палеонтологията и физиката, Джон Ленокс, професор по математика и философия на науката в Оксфорд, натрива носа на задръстените натуралисти и показва, че сложният, твърде майсторски изпълнен свят, няма как да е възникнал случайно – т.е. няма как огромен брой маймуни да тракат на пишещи машини милиони години наред и да напишат и най-глупавия текст, който си чел в този блог, понеже за това е нужен по-развит интелект. Кефът ми не беше помрачен и от факта, че ми липсваха четири страници. Въпреки всичко, не съм убедена, че Бог е личност, и религиозността ми продължава да бъде безбожна, под влияние на Изтока и Междузвездни войни. Ето защо не ми беше хрумвало, че изясняването на личността или безличността би могло да има някакво значение. Би било голям майтап да се окаже, че Бог е личност, нали? Хахаха! Според Ленокс, Бог търпеливо ни учи да общуваме с него…

Като се връщах към къщи, след като оставих на един стар приятел ценна книга, с помощта на която да отглеждат новороденото бебе, срещнах безкрайно много бъдещи майки, и се опитвах да позная дали ще имат желание и търпение да общуват с децата си.

P.S. Идеята за интелигентния дизайн, която се прокарва в книгата, принципно търпи критики. Застъпниците й сравняват вселената с часовник и заяват, че щом никога не бихме си помислили, че часовникът би могъл да се сглоби сам, тогава откъде накъде може да ни хрумне, че до творение като човека може да се е стигнало по пътя на сляпата случайност. По този начин може да се изпадне в често срещана грешка – не винаги това, с което сравняваме е подходящо. Някои питат – ами защо не сравним Вселената с кенгуру, да речем и да видим какво ще се получи. Така е по принцип, но в нашия случай се имат предвид доста неща. Макар и да съм наясно, че тези които вярват в Бог и тези, които не вярват никога не намират общ език, който да им помогне да започнат спора, препоръчвам тази книга. Струва си най-малкото като упражнение за мислене и отправна точка за иследвания в други, далeчни от Бога области.

P. P. S. Ако тук ще се вихри спор дали има или няма Бог, няма да участвам, понеже ми е безкрайно досадно да го правя, но вие си коментирайте колкото искате. Аз пък ще изгледам дебата като намеря време.

Ако вярваш в Бог, гласувай за мен, а ако не, също.

не, не е за филма на Кустурица, но не ти пречи да изгледаш видеото

С “Не е ли това Чудо Божие?” завърши проповедта си на Лазаровден 1987 един млад свещеник в православен храм в центъра на Добрич (някогашен Толбухин). Преди това ни беше разходил до теорията на Дарвин. Така, влизайки за първи път в църква, за първи път през живота си чух интересна лекция. Другата чух май на същия ден в едно училище – от точно толкова млад и запален учен научих за математическата лингвистика и изкуствения интелект. Тези две неща затвърдиха несъзнателната ми стратегия да не позволявам на училището да се бърка в образованието ми. Бях в 9 клас, на състезание по математика, за което, както обикновено, не се бях готвила и не ми пукаше.

Там и тогава за първи път спах в хотел (с 4 звезди – изглеждаше ми супер луксозен), храних се в тих ресторант под звуците на флейта и пиано live. За първи път усетих, че Хасково не е центърът на света.

На връщане видях морето през дъждовен април, и оттогава знам, че е глупаво да се оплакваш от “лошо време”, особено край морето.

Видях отново едно момче, което смятах, че никога няма да видя отново, след като предишното лято бях влюбена в него и не се запознахме по време на следобедите, които прекарвахме в четене, на съседни маси в празната лятна столова на почивния лагер на “Марица-Изток” в Мичурин. Аз четях “The Great Gatsby”, a той “Madame Bovarie”. Предположението ми, че учи във френската гимназия в Стара Загора изглежда, че се потвърди, когато го мярнах в Добрич – състезанието беше за ученици от езикови гимназии. Бях щастлива, че мога да го покажа на приятелките си отдалече и пазя спомена за тъмните му къдрици и до днес.

В петък вечер попаднах на почти празен тих ресторант, в който поговорихме с нов познат от блогосферата, който минаваше през Хасково. Оказа се, че пише дипломна работа по тема, която ужасно много ме интересува. От него разбрах, че БГ има и други, които наистина се интересуват от същото. Когато споменах единствената написана на български книга която ми е попадала (купих я преди не помня колко години), се оказа, че я носи в раницата си и познава авторката. Точно както животът срещна случайно крадеца на коли и следователя в руския филм, който гледахме като се прибрах след срещата.

След като преди няколко дни неочаквано ми подариха фотоапарат, мислех да напиша съвсем кратичко за това, че животът е прекрасен, но рано сутринта се обади майка ми и каза, че съм получила колет от Вълшебната Жаба. Ето как написах този дълъг текст.

Продължавам да се чудя откъде майка ми знае рецептата за приготвяне на маслини, която знам от един стар дервиш.

ЖИвот йе чудо, isn’t it?

Ако животът те кефи, гласувай за мен.